ТРИМАТА ОБВИНИТЕЛИ | Измислената история на Европа

Идеята, че християнството е европейско творение се нуждае от изясняване. Трима видни мислители от различни епохи и народи не са се побояли, всеки в своето време, да оспорят официалната историография, утвърдените вярванията и всички "нормални" знания, набивани в главите на много поколения студенти.
Може би не всички съвременни техни последователи знаят имената на своите предшественици, поне не всички от тях ги споменават.

Първият е Жан Харден, учен йезуит, роден през 1646 в Бретан и работи като учител и библиотекар в Париж. Двадесет годишен той влиза в Ордена, а през 1683 г. оглавява Френската кралска библиотека. 
Съвременниците му се дивят на необятността на неговите знания и свръхчовешката му продуктивност и научни изследвания, на които той посвещава цялото си време от 4:00 часа сутринта до късно през нощта. Жан Харден е считан за безспорен авторитет в областта на теологията, археологията, изучаването на древни езици, нумизматиката, историята и историята на философията. През 1684 г. той публикува речите на Tемистий; публикува свои изследвания за Хораций и древните нумизмати, а в 1695 г. представя на обществеността проучване за последните дни на Исус, в които по-специално е доказал, че според традициите на Галилея, Светата вечеря се е провела в четвъртък, а не в петък.

През 1687 г. френската църква му заръчва огромна по обем и стойност задача - да събере материали за църковните събори, като се започне с I век след Христа, и да ги приведе в съответствие с променящите се догми. Поръчката плаща крал Луи XIV.
28 години по-късно, през 1715 г., титаничния труд е завършен. Янсенистите и привърженици на други богословски направления в рамките на десет години отлагат публикуването му до 1725 г., когато той най-накрая видял бяла светлина.
Благодарение на качеството на обработка и възможността за организиране на материала, трудът му все още се счита за модел, развиващ нови критерии за съвременната историческа наука.

Наред с основната работа Жан Харден публикува и коментира много от текстовете и критикува "Естествена история на Плиний" (1723 г.)
Въпреки факта, че идеалният образ на живот и научни постижения на учения йезуит му донесли слава и уважение сред образованите класи, неговата критика на писменото наследство на древността предизвикало ожесточените атаки на колегите му. Още през 1690 година, в анализа на "Послание на св. Йоан Златоуст до монаха Кезарх", той предполага, че по-голямата част от произведения, за които се твърди, че са на древните автори (Касиодор, Исидор Севилски, Свети Юстин Мъченик, и така нататък), са написани много векове по-късно, че са фиктивни и фалшифицирани. 

Врявата, която започва в академичния свят след подобно изявление, не може да се обясни само с факта, че такава сурова присъда на един от най-образованите хора от онова време не е била толкова лесна.
Много колеги на Жан Харден са добре запознати с историята на измамите и най-много са се страхували от разобличение и скандал.
Харден обаче продължава разследването си и стига до заключението, че повечето от книгите на класическата древност, освен речите на Цицерон, "Сатир" на Хорас, "Естествена история" на Плиний и "Георгий" на Вергилий, са измама, създадена от монасите от XIII век, както и въвеждането им в употреба в европейската култура. Същото важи и за произведения на изкуството, за монетите, за материалите по църковните събори (до XVI век), че дори и гръцкия превод на Стария Завет, и представяният за гръцки текст на Новия Завет. Позовавайки се на солидни доказателства, той твърди, че Христос и апостолите - ако и да са съществували - е трябвало да се молят на латински.
Резюмета на йезуитския учен отново шокират научната общност, най-вече защото този път аргументът е неопровержим.

Йезуитският орден е наложил на учения забележка и поискал опровержение. След смъртта на Жан Харден в 1729 г., научната битка между неговите поддръжници и още множество противници продължава. Страстите нагорещяват намерени работни бележки на Харден, пряко отнесени към църковната историография, която била "плод на заговор срещу истинската вяра."
За един от основните "конспиратори" е смятал архонта Северус (XIII век).

Жан Харден анализирал писанията на църковните отци и обявил повечето от тях са фалшификати. Сред тях е Свети Августин, на който Харден е посветил много работа.
Критиките му скоро стават известни като "системата на Харден", защото, въпреки че той има предшественици, нито един от тях така ловко не е разгледал въпроса за автентичността на древните текстове.

След смъртта на учения, официални християнски теолози са се възстановили от шока и започнали със задна дата да реабилитират фалшиви реликви. Например, "Посланията на Игнаций" (началото на II век) все още се считат за свещени текстове. 

Един от противниците на Жан Харден, епископът-учен Хюe заявил: "Той работи в продължение на четиридесет години, за да опорочи доброто си име, но не успя." Присъдата на друг критик, Хенке е по-правилна: “Жан Харден беше твърде образован, за да не разбере това, в което навлиза; твърде умен за да рискува напразно репутацията си и твърде сериозен, за да се забавлява със своите колеги учени. На близки свои приятели той ясно е заявил, че се стреми да свали авторитетните бащи на християнската църква и древната църковна историография, а с тях и редица древни автори. По този начин, той постави под въпрос нашата история."

Някои произведения на Жан Харден са били забранени от френския парламент. Един страсбургски йезуит, обаче, успява да публикува в Лондон през 1766 г. "Въведение в критиката на древните писатели."
Във Франция този труд е забранен, и до ден днешен е рядкост.

Разработките на Жан Харден за нумизматиката и системата за разпознаване на фалшиви монети е призната и се използва и днес от колекционерите и историци от цял свят.

Езиковедът Балдауф

Следващият критик бил Robert Baldauf, в началото на ХХ век - асистент от университета в Базел.
През 1903 г. в Лайпциг, първия том на неговата задълбочена работа "История и критика", в която той анализира известната творба «Gesta Caroli magni» (“Деянията на Карл Велики"), приписвана на монаха Notker от манастира Сен Гален.
Откритите в Галенския ръкопис множество изрази от ежедневните романски езици и от гръцки, което било явен анахронизъм, Baldauf заключил: "Деянията на Карл Велики" (IX век) и "Casus" на Ekkehart IV, ученик на Notker Немски (XI век), са толкова сходни по стил и език, че най-вероятно са написан от един и същи човек.
На пръв поглед, по съдържанието си те нямат нищо общо помежду си, следователно, за анахронизма не са виновни преписвачите. Затова ние имаме работа с фалшификация.
"Сен Галенските приказки удивително напомнят на съобщения, които се считат за исторически достоверни. Според Notker, ръката на Карл Велики с един замах отсича глава на славянин, висок колкото един меч. Според аналите на Eynhart при Вердюн същият герой за една нощ унищожил 4500 саксонци.
Според вас това правдоподобно ли е?
Има дори по-стряскащи анахронизми, например: "Истории от къпалните с пикантни подробности" може само да излязат от перото на човек, запознат с ислямския Изток. А на едно място срещаме описание на водните ордалии ("Божия съд"), което съдържа директен намек за Инквизицията. 

Notker знае дори за "Илиада" на Омир, което за Baldauf изглежда напълно абсурдно. Смесването на омировите сцени с библейските в “Деянията на Карл Велики" подсказва на Baldauf дори по-смели заключения.
Тъй като голяма част от Библията, особено в Стария Завет, е тясно свързана с рицарските романи и "Илиада" - може да се предположи, че те са се появили по същото време. Анализирайки подробно във втория си том на "История и критика" гръцката и римската поезия, Baldauf извежда факти, които разтърсват всеки неопитен любител на класическата древност.
Той открива множество загадъчни детайли в историята, "изплуващи от нищото" в класическите текстове от XV век и заключава: "Има твърде много неясноти, противоречия, тъмни места в откритията на хуманистите от ХV век в манастира Сен Гален. Не е ли удивително и дори подозрително? 

Странно нещо са тези находки. И колко бързо се измисля това, което искаме да намерим".

Baldauf се пита: не е ли "измислен" Квинтилиан, който критикува Плавт: "Музите трябваше да говорят езика на Плавт, и те искаха да говорят по латински." (Плавт пише в простонародния латински, което за II век пр.н.е. било абсолютно немислимо.)
Дали не са се упражнявали преписвачи и фалшификатори в остроумие на страниците на измислени произведения?

Всеки, запознат с работата на “Деянията на Карл Велики" с техните "римски" поети от Айнхард, могат да оценят как забавно са се гаврили с класическата древност!

Baldauf намира в трудовете на древните поети типичните черти на немския стил, напълно несъвместими с древността, като алитерацията и завършващата рима.

Това важи и за останалата латинска поезия - казва Baldauf и дава забележителни примери.

Немската завършваща рима е въведена в романската поезия едва от средновековните трубадури.
Въпросът, бил ли е запознат Балдауф с трудовете на французуна Жан Харден, остава открит. Изглежда малко вероятно, уважаваният учен да не е чел критиките на известния френски изследовател.
Друго нещо е, че в работата си Baldauf е решил да разчита на своите собствени заключения, различни от тези йезуитски аргументи от преди два века.

Baldauf разкрива вътрешната връзка между Хорас и Овидий, и на въпроса: "Как можем да обясним очевидното влияние на двамата антични автори" си отговаря сам, че е поне логично да се предполага общ източник, от който черпят сведения и двамата поети. " По-нататък той цитира Вьолфлин, които с известна изненада констатира: "Класическите латинисти не са оърнали внимание един на друг, и ние приехме за връх на класическата литература това, което всъщност се явява по-късна реконструкция на текстове на хора, чиито имена ние никога няма да узнаем."

Baldauf, доказва използването в гръцката и римската поезия на алитерация, и цитира като пример стихотворение на немеца Muspilli и задава въпроса: "Как алитерацията е можела да бъде известна на Хораций?"
Но ако се установи "немска следа» в римите на Хораций, то в произведението се усеща вече сформиралия се през Средновековието италиански език - честата поява на непроизносимо "н" или пермутация на гласни.
"И естествено, в това, разбира се, ще обвинят небрежните преписвачи!" - заключава Baldauf.

В "Записки за Галската война" на Цезар също "буквално гъмжи от стилистични анахронизми". За последните три книги на "Записки за Галската война" и три книги "гражданска война" на Цезар той казва: "Всички те се характеризират с една и съща монотонна рима. Същото важи и за осма книга "Записки за Галската война" на Aulus Hirtius, за "Александрийската война" и "Африканската война".
Неразбираемо е, как е възможно авторите на тези произведения да са различни хора. Човек с най-малкото чувство за стил, веднага разпознава в тях една и съща ръка. Фактическото съдържание на ”бележки за Галската война" предизвиква странно впечатление. Там, твърде келтските друиди при Цезар приличат на египетски жреци!

Удивителен паралелизъм!" - възкликва Borber (1847 г.), за което Baldauf отбелязва: "Античната история е пълна с подобни паралелизми. Ето това са плагиати."

Ако трагичните ритми на Омир в "Илиада", завършващите рими и алитерация са принадлежали към обичайния арсенал от древната поезия, то те щяха да бъдат споменати в класическите трактати върху поетическите умения. Или известните филолози са знаели за необичайните техники, но държали своите наблюдения в тайна?"- продължава иронично Baldauf.

В заключение, ще се позова на друг дълъг цитат от работата му:
"Натрапващият се извод е, че Омир, Есхил, Софокъл, Пиндар и Аристотел, първо разделени от векове, са се приближили един към друг и към нас. Всички те са деца на един век и родното им място съвсем не е Древна Гърция, а Италия от XIV-XV век. Нашите римляни и гърци се оказват италианските хуманисти. И така, повечето от гръцките и римски текстове, написани на папирус или пергамент, издълбани върху камък или бронз са същността на фалшифицирането на италианския гений.

Италианският хуманизъм ни подари писмено документиран света на древността, Библията, и заедно с хуманистите в други държави - и ранносредновековната история на Европа. 

В епохата на хуманизма са живеели не само учени, колекционери и интерпретатори на античността - било е време на напрежение, на неуморима и ползотворна духовна дейност - повече от петстотин години ние крачим по пътя, посочен ни от хуманистите. Моите изказвания звучат необичайно, дори и предизвикателно, но те са доказуеми.
Някои от доказателствата съм представил в тази книга, други ще се появяват, когато ерата на хуманизма бъде разследвана до най-тъмните ѝ дълбини.

За науката това изследване е от първостепенно значение".

Доколкото ми е известно, Baldauf не успява да завърши своите излседвания. Неговите научни идеи, обаче, включват изучаването на по-късните издания на Библията. Следователно, няма никакво съмнение, че в ръкописите Baldauf, ако те някога бъдат открити, ние ще се срещем още много шокиращи изненади.

Kammayer и "Широкомащабната операция"

Третият виден обвинител е Вилхелм Каммайер, роден между 1890 и 1900 г.

Учи право и работи към края на живота си като учител в Тюрингия, където умира през 50-те години на XX век в голяма бедност.

Област на изследванията му станали писмените свидетелства на Средновековието.

Всеки нормативен акт, помисли си той, независимо дали е акт на даване или потвърждение на привилегии, удовлетворява първите четири основни изисквания: от него е ясно кой на кого и кога е издал този документ. Документ, в който крайната цел, или датата на издаване са неизвестни, се счита за нищожен. Това, което за нас изглежда нещо естествено, се възприемало по друг начин от хората от късното Средновековие и началото на модерните времена.
Много стари документи нямат отбелязана пълната дата, годината, или деня, или нито едното и нито другото. Правната им стойност е равна на нула. 

Kammayer установил този факт, след задълбочен анализ на сводовете на средновековната документация - в по-голямата си част, той е работил с няколко тома издание на Garri Bresslau (Берлин, 1889-1931).

Самият Bresslau, който приемал голяма част от документите за чиста монета, с изумление установил, че IX, X, а дори и на XI век са били период, когато "математическото мислене у книжниците, дори и служителите е било в начален стадий; в имперските документи от този период откриваме безброй доказателства за това."

По-нататък Bresslau дава примери: от януари на 12-та година на управлението на император Лотар I (съответно 835 год.) датировката скача на февруари от 17-та година на царуването на същия монарх. Събития се редуват разбира се само до март, а след това - през май две и половина години уж за 18 години от царуването. По време на царуването на Ото I, два документа са с дата 976 година, вместо 955, и така нататък.

По същия начин, с грешки, са пълни документите от папската канцелария. 

Bresslau опитва да го обясни на местните разлики в началото на новата година; объркване на датите на самия акт (например дарения) и нотариални документи за акт (подготовка на даритески сертификати), на психологически заблуждения (особено непосредствено след началото на годината); безгрижието на преписвачи. И все пак - твърде много писмени свидетелства са с абсолютно невъзможни датировки.

Но в главата му дори няма мисъл за фалшификация, напротив: често повтаряна грешка уверява Bresslau в автентичността на документа. При това въпреки очевидния факт, че много дати са очевидно поставени със задна дата, понякога по такъв начин, че те просто не могат да се установят!

Bresslau, човек с енциклопедична ерудиция, с трудолюбието на мишка, работил с десетки хиляди документи, така и не бил в състояние да направи оценка на резултатите от научните си изследвания и издигайки се над материала, да го види от нов ъгъл. 

За първи път това се отдало на Kammayer. Един от неговите съвременници Бруно Круш, който работил в Bresslau, в академичните среди, в "Есета на Франкската дипломация" (1938) съобщава, че му попаднал документ, на който липсвали думи и да - "на тяхно място зеели празнини." Но той и по-рано попадал на писма, където за имената са били оставяни свободни места "за по-късно попълване".
Има много фалшиви документи, продължава Круш, но не всеки изследовател е в състояние да различи фалшивия. Има "смешни фалшификати" с "немислима датировка", като например грамотата за привилегиите на крал Хлодвиг III, разобличена от Henshen и Papebroh в XVII век. Сертификатът от крал Clotaire III Безие, които Bresslau счита за напълно автентичен, Круш нарича "чиста проба фалшификат, никога не оспорван, вероятно поради причината, че той моментално бива разпознат като такъв от всеки опитен критик".

Списъкът с документи «Chronicon Besuense» Круш уверено счита за фалшификат от XII век. С изучаването на първия том на "събрание на актовете" Pertts (1872), Круш похвалил автора за това, че той открива заедно с деветдесет и седем предполагаеми за истински актове на Меровингите и двадесет и четири предполагаеми за истински актове на икономите, почти толкова фалшификати - съответно 95 и 8.

"Основната цел на който и да е работещ в архивите учен, е да съумее да определи автентичността на писмените доказателства, с които разполага. Историк, което не си е поставил тази цел, не може да се счита за професионален в своята област."

В допълнение към откритите от Pertts фалшификати, Круш определя за такива и много от тези, признати от Pertts за оригинални документи. Частично това са успявали да забележат преди него и други изследователи.
Повечето фалшификати, не разпознати от Pertts, според Круш, са толкова очевидни, че дори няма смисъл да се води сериозна дискусия - измислен имена на места, анахронизъм в стила, невярна дата.

Преди няколко години Ханс-Улрих Нимиц, преглеждайки дисертациите на Kammayer, заключил, че фактическият материал, събран от скромния учител от Тюрингия, е способен да накара да се разтрепери който и да е представител на академичната наука.

Не съществува в оригинал който и да е важен документ или сериозно литературно произведение от Средновековието. Намиращите се на разположение на историците копия са толкова различни едно от друго, че от тях е невъзможно да се реконструира "в оригинал" което и да е литературно произведение или документ.

Към такова заключение, със завидно упорство, водят и “родословни дървета" - съхранилите се или цитираните от множеството копия.
Като се има предвид, че мащабът на явлението изключва съвпадение, Kammayer заключава: "Многобройни уж "загубени" оригинали никога не са съществували в действителност".
От проблема "копия и оригинали" Kammayer преминава към анализ на действителното съдържание на "документите” и, между другото, установява, че немските крале и императори са били лишени от постоянно пребиваване и през целия си живот са пътували. Те често присъстват на две места по едно и също време или във време, за което са неспособни да преодолеят такива големи разстояния.

Въз основа на подобни документи, писаните от съвременниците им "хроники на живота и събитията" съдържат сведения за едни "безразборни лутания тук и там" на императори и крале.
В много официални актове и харти отсъства не само датата и мястото на издаване, но дори и името на получателя. Това се отнася, например, за всеки трети документ от царуването на Хенри II и за всеки втори от царуването на Конрад II.
Всички тези "слепи" актове и писма нямат правна сила и историческа достоверност.

Такова изобилие от фалшификати е тревожно, въпреки че ограничен брой фалшификати следва да се очакват. При по-внимателно вглеждане Kammayer заключава: оригинални документи на практика не съществуват, фалшификатите са направени, в повечето случаи, на много ниско ниво. Безхаберието и бързината при съставянето им не прави чест дори на гилдията на средновековните фалшификатори - анахронизъм в стила, правописа, несъответствие в шрифтовете.

Широко разпространената повторна употреба на пергамента (след остъргването на старите записи) е в разрез със всички правила на изкуството на фалшифициране. Може би честата практика на остъргване на текста от стария пергамент (палимпсест) да е опит да "състарят" основата на новия “оригинал”, за да се получи по-голямо доверие към новото съдържание.

И така, установено е: противоречията между отделните документи са непреодолими.

По въпроса за целите на производството на безброй съществено безполезни фалшификати Kammayer изказва, по мое мнение, единственият логичен и очевиден отговор: подправените документи са били необходими да запълнят многобройните празноти в европейската история с идеологически и философски "правилно" съдържание, за да се симулира "История". 

Правната стойност на подобни "исторически документи" е нулева.

Огромната по обем работа определила и нейната спешност, липса на контрол и като следствие от небрежността при изпълнение - много документи не са датирани.

След първите грешки с противоречиви датировки са започнали да оставят празни места за датата, сякаш съставителите са чакали (и така и недочакали) да се изгради правилната хронологическа “линия” при датиране на фалшификатите.

"Широкомащабната операция", както определил начинанието им Kammayer, така и не била завършена.

Необичайните в голяма степен идеи на Kammayer, изглеждащи сега основани на несъкрушими доказателства, така и не били приети от неговите съвременници.
Продължаването на разследването и търсенето на по-голяма яснота, трябва да се превърне в най-важната задача на всички историци.

Осмислените открития на Kammayer ме накараха да се заема с проучването, което доведе до твърдото убеждение че, започвайки от времето на първите хуманисти и до йезуитите, е извършено умишлено и усърдно фалшифициране на историята, лишено, както беше казано, от единен и точен план.

Извършена е една ужасна промяна в нашето историческо познание. Резултатите от този процес се отразяват на всички нас, защото те закриват реалността на миналите събития."

...от книгата "Великата измама. Измислената история на Европа" на Uwe Topper

четете още по темата:
ПИСМЕНАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНА ГОЛЯМА ЛЪЖА