Днес ще ви предложа една нова история
на българския народ.
В нея българите имат древна история и
своя самостоятелна православна църква,
в пределите на римската империя.
Аспарух и неговото дело ще бъде видяно
в нова светлина.
Тази история е описал в своята книга от 1930 г. архимандрит Кирил Рилски, който завършва земния си живот, като игумен на Рилския манастир през 1945 г.
Книгата му е озаглавена „Българската самостоятелна църква в Илирия на Балканския полуостров и нейната апостолска древност".
Аз ще преразкажа основната му теза, а който желае може да си изтегли книгата в оригинал и биографичните бележки за автора в края на публикацията.
И така, да започнем.
Преди завладяването от римляните, в Стара България, намираща се в землищата между Солун, Костур и Охрид, са живеели стари илирийски българи езичници. По време на експанзията на римляните на изток, част от тези българи се изселват на североизток и след години създават Волжско-камска България, която по-късно, векове след похода на Аспарух на юг, приема исляма. Друга част от илирийските българи, под предводителството на Александър Македонски заминават на изток и създават царства в Мала Азия и Сирия.
Останалите в родината си стари илирийски българи са завладяни от римляните, но остават римски граждани и съумяват да създадат първата християнска църква в Европа под ръководството на Апостол Павел. Тогава негов съратник е свети Климент, който достойно почива в Охрид и е погребан в основите на патриаршеската църква, кръстена на негово име, на хълма над града, до Охридското езеро.
Император Константин, който е родом от Ниш, премества столицата на Империята в Бизантион и установява християнството като държавна религия.
Църквата по земите на Стара България в Македония тогава е под протекцията на папата в Рим. Литературата се е писала на латински и на глаголица. Тази литература се унищожава напълно по-късно от гръцките духовници, по време на византийското робство, след краха на Първото Българско царство.
Император Юстиниан, който е родом от село Изток, край Охрид, успява да откъсне църковната епархия в Охрид от протекцията на папата и ѝ дава самостоятелност през 553 г. на петия вселенски събор в Константинопол.
Земите на древните илирийски българи са били обособени в Илирийска римска префектура от 12 провинции. Три от тях са носели името Македония - първа Македония с главен град Солун, втора Македония с център Костур и горна Македония с център Струмица (Тивериопол).
Юстиниан по канонически църковен ред е успял да устрои самостоятелен архиепископат за своето любимо отечество Стара България или Втора Македония, откъдето е родом. Нарича епископията Първа Юстинияния (Юстинияния прима), за да я разграничи от друга римска провинция Юстинияния Картагена в Африка. Тя е била самостоятелна църква - независима от Рим и от Константинопол, защото е основана от св. Апостол Павел. Имала е своя църковна обредност и е водила свой църковен живот. Съществуването на тази църква оказва голяма роля по-късно, когато Борис взима решение за покръстване на българите в новото българско царство на изток и за установяване на християнството като държавна религия.
Затова не е чудно защо много по-късно римският папа нарича нашия цар Калоян “римлянин по произход”.
Живеещите на територията илирийски българи постепенно се приобщават към Империята и изучават гръцкия, който е официалния и културен език в нея. Който не е знаел гръцки се е смятал за необразован.
Подложени на натиск от хазарите, част от българите от Волжско-камска България потеглят на юг и навлизат в Империята, като тези, под предводителството на Аспарух установяват нов културно-политически център по земите на горна Мизия, оттатък Балкана. Те са носители на езика, който е сроден с останалите племена в езическа Евразия, но е стария език на илирийските българи. Духовният център на Стара България в Охридско постепенно губи значението си, поради близостта си с Древна Гърция и това, че е в състава на Империята. Духовната дейност се развива около новите български столици - Плиска и Преслав.
По-късно се формира известната днес сред езиковедите а-я граница, която отделя двата български диалекта - старобългарският и новобългарският. Тя минава относително по поречитето на реките Искър на север и Струма на юг.
Аспаруховите българи пристигат за да освободят своите сънародници, асимилирани в Империята, както и да отвоюват земите на Стара България за своя народ и да възстановят своята държава. Една друга част от камските българи се заселват именно в земите на своята стара родина в Македония, известни днес на науката като българите на Кубер. Те се заселват в землищата на Костурско и около днешен Серес, на север от Солун.
След векове, заклетият константинополски грък Теофилакт Охридски, епископ на Охрид по време на Византийското робство, след разпада на Първото българско царство, ще заличи спомена за първия епископ на Охрид от първи век Климент и ще напише “Пространно житие на Климент Охридски”. В него ще е трудно да се определи за кой Климент е описанието. За този от първи век след Христа, съратника на Апостол Павел или за Климент Охридски, ученикът на Методий, съвременника на Симеон Велики през девети век, който също развива просветителска дейност в този край.
И макар да е останал в историята като Охридски, той всъщност е пратен от цар Борис в област Кутмичевица, в град Девол.
С разрастването на мощта на Аспарухова България все повече сънародници от земите на Стара България в Македония се присъединяват към новата държава. Този процес е известен днес на историческата наука като “покоряването на седемте славянски племена” от “пра”българите. Този кабинетен израз не е съвсем далеч от истината, защото българите на Аспарух наистина са били едни езически пра-българи за своите местни сънародници. Те са пристигнали от степите на север, запазили езическите обичаи и вяра на старите българи от началото на хилядолетието.
От друга страна, християнските храмове, построени в земите на Стара България от потомците на илирийските българи, не са разрушавани, когато новосъздадената Българска военна машина превзема град след град през вековете. Такъв пример е катедралната църква Света София в древния илирийски град Сердика (Средец) в Средиземна Дакия, постоена през 313 г. от Константин Велики - първият християнски император на Империята. Тя е издигната над гроба на любимата му дъщеря София. Надгробната плоча е от син камък и е зазидана така, че да гледа в посока на родното място на императора - древния илирийски град Ниш.
Друг такъв несъборен храм е построеният от император Траян във втори век езически храм в самия център на Сердика.
През 864 г., когато цар Борис решава да приеме християнството, осведомен за миналото на Илирийската българска първо-юстиниянова църква, иска от Константинопол, а после и от папата в Рим свой самостоятелен епископ. И двете страни му отказват, надявайки се чрез църквата да се месят във вътрешните работи на България. Папата дори изпраща двама кардинали, със задачата да изхвърлят всички наши, установени от Юстиниян обичаи и обредни практики на българската апостолка илирийска църква, и да наложат римски практики.
Илирийските църковни клирици твърдо отстоявали съхранението на характерните наши църковни обичаи. След време те ги пренесли и в руската православна практика.
Междувременно един от изпратените от папата свещеници - Формоза, се споразумял с нашите илирийски клирици и се съгласил да бъде ръкоположен за самостоятелен български епископ на наша, българска независима църква. Той бил високообразован и добре познавал църковните и гражданските привилегии на апостолската илирийска първо-юстинианова църква, която била българската църква.
Папата в никакъв случай е давал съгласието си. Тогава Борис се обърнал отново към Цариградската патриаршия с молба за епископ. Този път молбата му не останала без отговор. В Константинопол не на шега били изплашени от това, че един римски свещеник може да стане епископ, и то на независима българска църква. Цариградския патриарх Игнатий ръкоположил Йосиф за самостоятелен архиепископ и го изпратил в България да заеме древния илирийски Апостолски епископски престол. Така той се е ползвал със всички църковни привилегии, дадени от петия Вселенски събор на първо-юстиниановската, тоест българската църква.
А епископ Формоза, който после станал римски папа, до края на дните си останал верен приятел на цар Борис - двамата имали пълно доверие и огромно уважение един към друг. В знак на огромното си уважение, папата заръчал да го изрисуват заедно с цар Борис в една от древните римски църкви.
Архиепископ Йосиф отначало се установил в столицата ни Велики Преслав, но по-късно при Симеон, се премества в родните за българската илирическа самостоятелна църква земи в Охрид. Там е изпратен да твори и ученика на Константин и Методи - Климент.
Самите солунски братя са потомци на древните илирийски стари българи. Те добре познавали езика на коренните стари българи и затова били и избрани да преведат църковните книги на него. Град Солун, макар и никога да не е бил в пределите на България, е бил заобиколен от огромно море илирийски македонски българи. Самият град е бил тържище и важно пристанище на Империята и е бил населен предимно с гърци.
Архиепископ Йосиф изпраща свои български илирийски клирици в Русия, които внасят нашите църковни практики в руската църква. След известната Никонова реформа в Русия, руският народ нарича тези наши църковни обичаи “стари свещени обряди и обичаи”. Тези, които останали да ги почитат и изпълняват в Русия наричат старовери.
Първата руска митрополия е била открита от нашия първо-юстиниановски архиепископ в руския град Вижгород, недалеч от Киев, при река Днепър, който сега е в развалини. Руският Велик княз Владимир по политически съображения е подчинил руската църква на Цариградската патриаршия. Въпреки това, България продължава практиката да изпраща именно български църковни деятели, но вече под наблюдението на Цариградската патриаршия. Вижгородката илирическа митрополия е прекръстена на Киевска.
Интересен е фактът, че в Киев по това време пристига делегация и от другата Българска държава - тази при Волга. Те предлагали на руския княз да приеме исляма, като по-благородна и праведна вяра. Князът не приел - взорът му бил към Константинопол. Там, според него, бил цивилизования свят.
Доста по-късно първият патриарх на Русия отново ще е българин - Киприян митрополит Киевски. Той е бил родом от Търново и е роден през 1330 г.
Първите канонизирани от руската църква светци също са българи - Борис и Глеб, синове на Великия княз Владимир Святославович, убити през 1015 г. Майка им е била волжско-камска българска княгиня.
Бабата на Великия княз Владимир - покръстителят на Русия - Олга била родом от земите около град Лом на Дунава. Тя е омъжена за него вече християнка от България.
След краха на Първото Българско царство при Самуил, гърците съумяват да унищожат почти всички практики и обичаи на българската самостоятелна църква. Това, което папата не успява да стори при цар Борис, гръцките свещеници успяват за 180 години византийско владичество. Тази борба продължава дори и в началото на 20 век - до 1906 г.
През 1767 г. Цариградският патриарх Самуил I закрива древната апостолска българска първо-юстиниановска църква, която не функционира до 1870 г.
.................
.................
Това е в общи линии основната част от историята. Аз бих добавил само, че може да приемем, че има истина и в позната ни Велика България на Кубрат в земите около Керченския пролив на Азовско море. Би могло българите, които са се изселили при настъплението на римските войски, да са се скитали чак до Персия и Средна Азия, както пише в официалната история. И по-късно, след смъртта на Кубрат, да са се разпръснали, като единия от синовете да е потеглил на юг със задачата да възстанови Старата България и да събере отново народа ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар